Ако преди пет или десет години някой ми беше казал, че ще ми хареса Chanel No 5 – и не просто ще ми хареса, а напълно ще ме заплени и пристрасти – щях да се изсмея.
Колкото и да се старая да поддържам сетивата, ума и любопитството си отворени към света, понякога се усещам заседнала в една парфюмна зона на комфорт, избираща един и същи тип нотки и композиции, доказали се с годините. Вкусовете ми са установени и уседнали и трудно нещо ново може да се промъкне сред тях. Но животът обича да си прави шеги и това му е най-хубавото.
Бях пробвала No 5, разбира се – че кой не го е? Най-известният парфюм в света, легенда и попкултурен феномен, с чиято слава никой не може да се мери. Тогава си помислих две неща – че наистина е изпипан със страхотно майсторство и си заслужава славата, и че никога, при никакви обстоятелства не бих могла да го нося. Парфюм за бабички реститутки с перли, лисици и сини коси, това ми бяха думите.
Десет години по-късно се чудя къде ми е бил носът и възможно ли е чак толкова да са ми се променили възприятията (или просто вече съм влязла в бабешка възраст, без частта с реституцията). No 5 е шедьовър и нищо по-малко от това не мога да кажа. ШедьовърЪТ дори. Никой не може да се мери с него по гладкост, блендираност и полираност на композицията и на неговия фон всичките ми останали парфюми изглеждат несресани, леко грубовати, леко недоправени. Сякаш парфюмният ми опит се разделя на две – преди и след No 5.
„Направете ми парфюм, който ухае на жена“ – с тези думи, според легендата, Коко Шанел се обърнала към парфюмеристите. Да създадеш абстрактен аромат в епоха, в която парфюмите миришат на виолетка, жасмин или роза, е не само дръзко, а чиста проба революция. Шапка свалям пред визионерството на Мадмоазел, която променя радикално не само модата и парфюмерията, но и представата за женствеността въобще.
Факт – No 5 ухае на измито със скъп сапун женско тяло и това тяло не е на бабичка, никак даже. За мое огромно учудване го намирам млад, секси дори. Не познавам оригинала от 1921 г. на Ернест Бо, EDP версията, която имам, е формулирана през 1986 г. от Жак Полж и ми звучи абсолютно модерно. Много харесвам архитектурата от 30-те, изчистените ѝ елегантни линии, които изглеждат напълно актуални и модерни и днес. По същия начин усещам и No 5. Дори не бих го определила като класика – в класиката има нещо застинало, статично, докато той е жив, гъвкав и адаптивен, грам анахронизъм няма в него.
Но на какво, в крайна сметка, мирише No 5? Трудно ми е да го разчленя на отделни нотки. Освен алдехидите, разбира се, хващам иланг-иланг, праскова и ирис, но това е излишно упражнение – няма как да си го представите по описание или нотки. Той блести като съвършено шлифован правоъгълен диамант, а не като шепа разноцветни стъкълца. Още нещо се сещам – Ернест Бо, създателят на оригиналната формула, е с руски произход и черпи вдъхновение за композицията от езерата в далечния север. Представете си чистото хладно ухание на тези езера по време на белите нощи, към това добавете чистото топло ухание на женска кожа и може би ще добиете някаква представа.
Казах, че парфюмният ми опит се разделя на „преди“ и „след“ и това важи за още нещо – преди смятах, че т.н. signature scent е остаряла идея, че няма как да нося един и същи парфюм непрекъснато и той да се адаптира към всичките ми настроения, поводи и визии. Е, вече не съм сигурна. Бих го носила непрекъснато, навсякъде и единствено опасението, че може да му се наситя ме спира. Предпочитам да му се наслаждавам на малки глътки, като на произведение на изкуството. Чисто съвършенство и нищо по-малко от това.
Година на излизане: 1986
Нос: Жак Полж
Олфактивна група: флорално-алдехиден
Връхни нотки: алдехиди, иланг-иланг, нероли, бергамот, праскова
Сърцевина: ирис, жасмин, роза, момина сълза
База: сантал, мъх, ванилия, пачули, ветивер
